Държавна сигурност – предимство по наследство?

Какво е влиянието на Държавна сигурност върху обществото в годините на Студената война и след това и на кого служи тя? Доколко професионалните биографии на водещите офицери от системата доказват твърденията, че те са били пазители на националната сигурност? Това са едва част от въпросите, на които отговаря изследването „Държавна сигурност – предимство по наследство” (ИК „Сиела”) на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева. Книгата е част от поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало.

В историята на ДС могат отчетливо да се разграничат две поколения офицери: първото оглавява службата веднага след 9 септември 1944 г. и е отговорно за големите репресии и чистки от края на 40-те и началото на 50-те години; представителите на второто навлизат в системата през 60-те и 70-те години, за да заемат ръководни позиции в края на комунизма и да изиграят важна роля в годините на прехода. Ценното изследване по темата „Държавна сигурност – предимство по наследство” очертава механизмите, по които е функционирала системата и търси причините за нейното по-широко обществено влияние, включително след края на комунизма. Написан въз основа на личните кадрови дела, в труда на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева са възстановени професионалните биографии на 47 от най-известните офицери от Държавна сигурност от целия период на нейното съществуване. Книгата стъпва на убеждението, че публичното внимание следва да бъде фокусирано не само върху агентите и секретните сътрудници, колкото върху техните водещи офицери, които са съставлявали гръбнака на Държавна сигурност.

Авторите на „Държавна сигурност – предимство по наследство” (с подзаглавие „Професионални биографии на водещи офицери”) стигат до извода, че наличието на голяма агентурна мрежа превръща проблема за институционалната култура на Държавна сигурност във въпрос, който излиза извън коридорите на самата институция и извън времевите рамки на нейното формално съществуване. В книгата е разяснено още какви са били критериите за постъпване на работа, как е ставал растежът в йерархията и от какво са били мотивирани служителите на ДС; как точно са подбирани кадрите и наистина ли са били елитно образовани професионалисти, или просто „изваденият меч на пролетарската диктатура“, „очите и ушите на Партията и Народната власт“… Кадровите дела, които отразяват самооценката на институцията за нейните служители, не оставят никакво съмнение, че идеологическата зависимост и партийната лоялност не само са решаващи за цялостната дейност на Държавна сигурност, но и определят личностната характеристика и професионалния път на всеки един неин служител, категорични са Методиев и Дерменджиева.

Изданието е част от поредицата на Института за изследване на близкото минало „Минало несвършено”. В нея са още „Социалното инженерство. Политики за прием във висшите училища през комунистическия режим в България” на Пепка Бояджиева, „Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ” на Пламен Дойнов, „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава” и др.