Филм разказва вдъхновяващата история на най-дългото състезание в света

снимка: ПР

Сред хората, завършили състезанието са и двама българи. Пред какво се изправиха, разказва филма посветен на екстремното бягане и силата на духа „3100: Бягане и себенадминаване“

Какво кара група хора да пробягат 5649 обиколки на един и същ нюйоркски квартал? Новият филм на Санджай Роуал насочва погледа ни към най-дългото сертифицирано бягане в света и към насладата от екстремното бягане.

Сигурно си мислите, че да бягаш 52 дни без прекъсване около един и същ квартал в Ню Йорк е безсмислено занимание. Да не говорим за смазващото отегчение.

Участниците в състезанието „3100: Себенадминаване“ обикалят 5649 пъти 164-та улица в Джамейка, Куинс, пробягвайки приблизително 96 км всеки ден, за да изминат всичките 4898 км на най-дългото сертифицирано бягане в света.

Състезанието – което само по себе си е екстремно бягане – е тема на новия филм на Санджай Роуал „3100: Бягане и себенадминаване“, който сега е достъпен за стриймиране.

Да го гледаш сега – когато най-големите градове в света, включително Ню Йорк, са блокирани – е разтърсващо напомняне за свободата, която изгубихме: да сме навън, по оживените улици, където хората вървят целеустремено; да тичаме и да дишаме без страх. Във филма уличният живот на Куинс тече край бегачите, които обикалят отново и отново все същия квартал, покрай училище „Томас Едисон“ и стадиона „Джоузеф Остин“.

снимка: ПР

Те се борят със задушаващия летен зной, който се излъчва и от тротоара, с влажността, мазолите, ожулванията, многото въглехидрати, изтощението. Състезанието е въведено през 1996 г. от покойния вече индийски гуру Шри Чинмой като възможност за хората да открият – и преодолеят – собствените си ограничения. Целта е да се отиде отвъд земните дразнители и да се стигне до един вид просветление.

През по-голямата част от филма обаче участниците изглеждат така, сякаш се спускат в особено  неприятна версия на ада, тъй като мускулите им отказват. Четиридесет и пет  годишният Ашприханал Аалто казва на наставника си, че след като е победил през 2015 г., не желае повече да участва в състезанието,  защото не му се иска отново да страда така. Но той все пак го прави, вече 15 пъти, и е побеждавал повече от половината пъти.

„Нямаше да го правя 15 години, ако в това нямаше нещо повече от самото надбягване,“ – казва той пред „Гардиън“ – „За мен това е част от духовния ми живот … опитваш се да успокоиш ума.“

Той тренирал за тазгодишното състезание, когато то било отменено заради коронавируса. Вместо това сега е в самоизолация: положение, за което е по-подготвен от много други. Аалто говори с мен от Хелзинки, Финландия, където е пощенски служител и живее като аскет в самотна хижа.

„Такива състезания не са за прекалено общителните хора“ – споделя режисьорът Роуал. „ Бих казал, че животът в пълно уединение определено му дава предимство пред другите. [Аалто] живее като тийнейджър, държи кутии с шоколадови бонбони под леглото си. Постоянно пие газирани напитки, яде пица. Единственото, върху което работи, е умствената нагласа, старае се само да държи ума си гъвкав, отпуснат и свободен.“

Най-интересното за участниците в състезанието, казва Роуал, е това, че те са „най-обикновени хора“.

„Един от тях, Юрий [Тростенюк, победител през 2016 г.], е водопроводчик от Украйна. Никой от тях няма спонсор. Това идва да покаже, че с правилна нагласа можеш да постигнеш това, което повечето хора смятат за невъзможно.“

Аалто открива духовността след смъртта на майка си. В търсене на време и място за размисъл, той прекарва три месеца сам в гората, изминавайки пеш 4500-километровия маршрут Pacific Crest Trail (Тихоокеански хребет), а след това и 3500-километровия Appalachian Trail (Пътеката на Апалачите) в САЩ.

„След много месеци ходене се сливаш с гората и ставаш по-чувствителен, слухът и обонянието ти се подобряват“ – казва той. Когато научава за многодневните състезания, нещо го осенява: „Помислих си, че звучи добре: да можеш да бягаш денем и нощем.“

В своя филм Роуал изследва духовността в бягането, както я преживяват  хората по цял свят; способността да се докоснеш до нещо много по-мощно от обикновения тропот на крака.

„Започна се с идеята, че бягането може да бъде молитва“ – казва той. И от нюйоркското състезание отива в Чинле, Аризона, за да се срещне с Шон Мартин, бегач от каньона Навахо, който продължава традицията на ходенето пеш, просъществувала стотици години. Посещава бушмен от Ботсуана, който се опитва да съхрани незаконната вече ловна традиция да се преследва дивечът с бягане.

Роуал разговаря и с будистки монах от планината Хиеи, Япония,  предприемащ суровото 100о-дневно изпитание на бягане по неравен терен, обут в неудобни бамбукови сандали – който е длъжен да се самоубие, ако не го завърши. Роуал казва за монаха:

„Идеята е, че движението и бягането могат да послужат за пълно преодоляване на нашето его и да ни отведат в най-високите сфери на духовно съзнание. Че идва момент, в който блаженството напълно затъмнява всички болки и несгоди. Ако не беше блаженството, той щеше да мисли само: „Ами ако не успея?“ и страхът щеше да го сграбчи.“

Ааалто казва:

„За някои хора източник на радост, на вдъхновение, са духовната музика или великите певци, за други изкуството. За мен бягането на дълги разстояния е начинът да напредвам, то ми дава стимул. С годините това става все по-вътрешен процес. Все още е състезание, но в него има радост.“

Цветан Цеков – Шопан (38 г., България) е роден и израснал в град София е от малко познатите утрамаратонци в България, това не пречи да държи националните рекорди от 1000 км до 5000 км. Г-н Цеков към момента остава най-младия участник завършвал „3100 мили: “Себенадминаване“ – Най-дългото състезание в света.

Тодор Димитров – „Ел Капитан“ (44 г., България) – завърши състезанието лятото на 2019 година в последния час, преди официалния край. Изключително драматични последни дни, изпълнени с множество трудности не спряха Тодор по пътя към целта.