Благовеста Семкова и нейният разказ без думи “„Син, но го няма небето“” 

снимка: Никола Съев

Дебютната фотографска изложба на Благовеста Семкова ще се открие на 14 май от 19:00 ч. в BECA Center of Visual Storytelling 

Фондация BECA представя първата самостоятелна изложба на Благовеста Семкова със заглавие „Син, но го няма небето“, като събитието е част от програмата на тазгодишната Европейска нощ на музеите. Изложбата ще направи своето официално откриване на 14 май, а на 17 май галерийното пространство на BECA Center of Visual Storytelling ще бъде отворено за публиката между 19:00 и 24:00, когато ще се проведе разговор с авторката и кураторски тур.

Вдъхновението зад “Син, но го няма небето” се крие в личната история на Благовеста и нейните преживявания като майка на дете от аутистичния спектър. Чрез силно въздействащи черно-бели кадри изложбата ни разкрива много пластове от една различна реалност, а авторката споделя търсенето на посока и разбиране в един свят, изпълнен с тишина, дистанция и неподражаема чувствителност.

Благовеста е художник по образование, алпинист по дух и фотограф по призвание. След години, посветени на преподаване и социална работа, тя открива силата на фотографията като форма на изразяване и приемане.

Изложбата е част от програмата на BECA Foundation за подкрепа на нови гласове във фотографията и се реализира с помощта на Национален фонд „Култура“.

За фотографията като компас, рисуването и небето днес, питаме Благовеста Семкова.

В описанието на предстоящата изложба има едно изречение, което описва теб с думите “дълго време се лута в неговия свят без карта”. Как се влиза в този свят и какво има в него? 

Дълго време не приемах сина си. Не исках да разбера света му, бях се затворила за това да приема факта, че имам различно дете. Опитвах се да се справя, да си обясня въпроса “Защо на мен?”, да го вкарам в рамки. В този свят се влиза като спреш да се бориш и започнеш да слушаш, да виждаш и усещаш. Когато приемеш, че любовта не идва винаги веднага, понякога иска време, много сълзи и примирение.

Фотографията ли се яви компас или? 

С сигурност фотографията беше моя сигурен компас в този толкова личен за мен проект. Тя ми помогна да намеря път през един различен свят – този на сина ми, който не успявах да разбера повече от 10 години. Благодарение на нея започнах да виждам, да откривам и приемам, да обичам детето си.

По-рано тази година проектът получи международната награда Profifoto New Talent Award. Как фотографията говори на теми, които са толкова трудни и едновременно важни? 

Фотографията може да говори, когато думите не стигат. Тя може да бъде проводник към теми, които обикновено остават невидими – теми табу, като различието, майчината вина, трудната любов. Като майка аз живея в тази реалност, като фотограф, успях да я покажа. Не като наблюдател отвън, а като човек, който усеща всяка емоция отвътре. Затова кадрите не обясняват, а споделят. И когато нещо е споделено честно, хората го усещат дори да не са го преживели лично.

Какъв беше твоят път във фотографията до решението да започнеш този проект? 

Моят път във фотографията е кратък, но много интензивен. Преди три години се записах съвсем спонтанно в академия BECA, без никога преди това да съм държала фотоапарат. И там започна всичко. Академията ми даде визуален подход, култура и разбиране как да изградя силен визуален разказ. Пътувах всяка седмица от Карлово до София – два пъти седмично, в продължение на три години. Но не се чувствах уморена. Бях обзета от желанието да снимам. Това не беше просто обучение, а нов начин да живея и да се свържа със всичко, което ме вълнува.

Как избрахте подходящите кадри и какви акценти търсехте в курирането заедно с Димитри Стефанов и Велина Стефанова?

В интерес на истината, достигането до финалната концепция за изложбата не беше лесна. В моя проект има достатъчно “силни” кадри и самата подредба трябваше да намери някаква логика. В крайна сметка, след много разговори и обсъждания се доверих изцяло на опита и преценката на Велина и Димитри, които са куратори на изложбата.

Ти си човек с богата визуална култура и талант в рисуването. Как би нарисувала вашия общ свят днес? 

Днес бих го нарисувала с много сини тонове – но не студени, а дълбоки, като вода или небе в края на деня. С много слоеве и динамика – светли и тъмни, прозрачни и наситени. А в средата светлина – като слънцето, ярка и силна. Не бих използвала думи, а само цвят, форма и тишина. Нашият свят днес е тих хаос, особен, но пълен с живот.

Кое е посланието, с което той се появи в твоя живот? 

Много пъти съм си задавала този въпрос. И все стигам до един и същи отговор: той дойде като мой подарък. Дойде, за да ме научи на търпение, на истинска любов, на примирение. Вярвам, че на силните хора се дават задачите, с които могат да се справят. И той е моята задача, моят път, моето най-голямо учене.

Какво е посланието, което ти оставяш? 

Че любовта не винаги идва веднага. Понякога тя се ражда в борбата, в болката, в страха. Но когато дойде, променя всичко. Че различието не е край, а начало. Трябва да спрем да се обвиняваме. И че няма „правилен“ начин да си родител – има само път, по който трябва да вървим с отворено сърце. Ако някой разпознае себе си в този проект и се почувства по-малко сам, значи съм направила нещо смислено.

Появи ли се небето? 

Да. Но не като голямо, синьо небе, което изведнъж озарява всичко. Появи се постепенно – в поглед, в жест, в приемане. Появи се в мен. В способността ми да обичам така, както никога не съм вярвала, че мога. Небето вече не е над нас – то е между нас.

Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“ 2024 г.