Иоанна Иванова: „Никой не си отива завинаги“

снимка: Валентина Владимирова,

Автор: Мирела Вавова

“Никой не си отива завинаги” е името на дебютната фотографска изложба на Иоанна Иванова, курсист на фотографска академия BECA, чието официално откриване се състоя на 24 март от 19:00ч. в галерията към академията. Иоанна избира да покаже дълбоко личен разказ за непреодолимата липса при загуба на близък човек, в случая нейният баща. Изложбата показва от една страна нейния личен вътрешен свят през фотографиите, които заснема и как визуално разказва за болката, от друга преплита архивни семейни кадри, за да напомни, че докато нашите спомени са живи и паметта ни пази образи, разговори, звуци, картини, изображения и мисли, то никой никога не си отива завинаги.

Извън официалната част на откриването, BECA организира и съпътстващи събития, в които публика и автор се срещат за един откровен разговор не само в темата на изложбата, но и по процеса на заснемане, обработка и кураторска работа.

На 29 март (събота) от 12:00 ч. в BECA Center of Visual Storytelling ще се проведе именно такава среща-разговор и с Иоанна Иванова. ARTIST TALK е отворено събитие за широката публика и всички желаещи да проследят процеса по създаване на един визуален разказ от началото и идеята, до реализирането, курирането и цялостната експозиция.

Ние вие срещаме с Иоанна Иванова, за да разкаже и с думи за извървения път и как човек се решава да отвори раната си пред публика.

Кога започна да снимаш този проект?

През 2023-та година, когато се почувствах една идея по-готова да се обърна открито към болката и да изразя себе си чрез фотография.

Беше ли осъзнато и целенасочено желание да преработиш загубата си или първо започна да снимаш и едва след това осъзна, че третираш именно нея?

Започнах да снимам, защото знаех, че имам нещо да изразя – в случая много наслоени емоции. Всичко в мен бушуваше.
Първо беше изключително интуитивно. Снимах, гледах кадрите и помня как си мислех “Боже, тук виждам тати”.

След това осъзнах, че докато снимам винаги мисля за една и съща тема, но ме беше страх да я назова като такава. Защото това означаваше приемане, а аз не бях още на този етап. Тази тема се получи като такава, чак след като видях много кадри заедно, които нямах идея дори какво казват.

снимка: Валентина Владимирова

Кога за първи път се срещна с камерата и кога фотографията влезе по-осъзнато в твоя живот? 

За първи път се срещнах с камерата много рано – може би на 8-9 години.
Със семейството ми много пътувахме и непрекъснато носехме от тези автоматичните, лентови фотоапарати. Тогава ми беше страшно интересно и непрекъснато исках да снимам. През целия ми живот до завършване на гимназията, фотографията ми се струваше много вълнуваща материя, затова за завършването семейството ми ми подари първия ми полупрофесионален фотоапарат – беше най-великият подарък на света, също и изключително неочакван! Мисля, че беше и повратен момент в снимането за мен, защото без него може би интересът ми щеше да остане просто интерес.
Но през годините снимах неосъзнато, учих се сама, оставането вкъщи и възможността за отделяне на време за учене и придобиване на нови способности през времето на пандемия, ме върнаха към страстта и истинското ми желание да снимам.

Така, през 2022 г., срещайки Димитри на сватбата, на която кумувах и разбирайки за BECA, аз вече напълно осъзнато се впуснах в света на фотографията и от този момент мога да кажа, че тя заема значителна част от живота ми.

снимка: Валентина Владимирова

Какво е хващало окото ти досега? Какви теми те вълнуват?

Лични. Теми, с които могa да се свържа на емоционално ниво, да изживея, да намеря нещо от себе си в тях.

Днес в какви моменти посягаш към камерата си и започваш да снимаш?

Когато се чувствам вдъхновена от нещо видяно, изживяно – обикновено свързано с изкуство или нечия друга работа и/или когато съм в емоционална болка и търся спасение, бягство, споделяне.

Защо фотография, а не рисуване например? Какво откриваш в тази форма на изразяване, че да посегнеш към нея, за да се заровиш в себе си и да се изразиш?

Не е по-лесно, но е по-въздействащо за околните. Може би фотографията има качеството да достига по-директно до хората, макар понякога на интуитивно и подсъзнателно ниво.

Помниш ли как се чувстваше в началото, когато започна да снимаш проекта си, и как в края? Какви емоции изпитваше по време на самия процес и какви, докато гледаш заснетото?

В началото бушувах, всеки кадър трябваше да изразява дълбока емоция, да бъде наситен с цялата палитра, която носи загубата. Исках всичко да крещи, че ме боли.

В края нещата придобиха съвсем различна форма и смисъл – исках да изляза извън себе си и да погледна загубата със смирение.

снимка: Валентина Владимирова

Откри ли нови неща за себе си? Какво те изненада?

Открих, че съм способна да комуникирам емоциите си чрез фотография. Ново средство за диалог. Бях изненадана и че хората разбират какво им казвам. Дори и без да са го усетили лично. А с тези, които са преживели загуба на любим човек, заговорихме на един език.

Свърза ли се по нов начин с баща си? 

Ние сме много свързани по принцип. Но проекта ми помогна да го оценя още веднъж. Като родител, приятел и учител в живота си, който съм имала.

А с останалите от семейството си?

Да, определено. Изначално ме гледаха супер странно и сурово – все пак бърках в ужасно прясна за всички рана, която все още сълзеше, и всички бяха уязвими. Не им харесваше… Но проектът определено ни свърза повече, защото се научихме да говорим за болката си директно и да я преживяваме заедно. Тя е универсална.

С какви мисли искаш да си тръгнат те след като видят изложбата? 

С мисълта, че наистина никой не си отива завинаги. Независимо, че хората изчезват физически, те остават в нашите спомени, в нас самите, продължават да живеят чрез нас, чрез уроците и любовта, които са оставили. Любовта няма време и пространство, тя е безгранична и съществува отвъд материалното.

Как говореше за загубата преди и как сега, през призмата на този проект, който вече си представяла пред доста и различни хора?

Преди емоционално, а сега доста по-смирено.

Какво е да споделяш себе си и една толкова лична и трудна тема с хора, които не познаваш?  

Страшно е.

Работиш ли по нов проект?

Работя по проект, който говори за виното като начин на живот. Проектът разказва за едно младо момиче, което посвещава живота си на това да създава нещо смислено в България и разкрива всичката палитра от емоции и трудности, през които преминава.