Когато литературата срещне „Музата“ от Джеси Бъртън

Писателката, чийто дебютен роман „Миниатюристът“  надмина по продажби Дж. К. Роулинг, завладя класациите с нова история за трагична любов и стари тайни на фона на Гражданската война в Испания.

„Всичко, което можеш да си въобразиш, е реално“ пише Пабло Пикасо. Именно в един такъв въображаем свят на война, кръв, изкуство и мистерии ще ви потопи Джеси Бъртън –  разорената актриса, която само за седмица се превръща от личен асистент в един от най-бързо продаваните автори. Две години след бестселъра „Миниатюристът“ на българския пазар излиза вторият роман на хитовата писателка – „Музата“. В своя напрегнат разказ Бъртън остава вярна на историческите факти, заплетените сюжети и напрегнатата криминална нишка, превръщайки го в амбициозна книга за читатели с нюх към детайла.

В един горещ юлски ден през 1967 година Одел Бастиен изкачва за пръв път стъпалата на лондонската галерия „Скелтън“. Тя знае, че в момента, в който прекрачи прага, животът ѝ ще се промени из основи. След продължителна борба да намери мястото си в големия град,  Одел намира работа като секретарка на бляскавата Марджъри Куик.  Така животът на момичето се оказва трайно обвързан със съдбата на една мистериозна картина, оказала се в галерията на ексцентричната дама.

Тайната история на картината се простира чак до 1936 година, в стара къща в провинциална Испания, където Олив Шлос, дъщеря на известен търговец на изкуство, крие собствената си амбиция на художник. В нейния крехък рай обаче безвъзвратно нахлуват художникът революционер Исаак Роблес и сестра му Тереза, които плавно се превръщат в част от семейство Шлос с неочаквани и трагични последствия.

Фокусирана върху историята на една картина, с лекота прескачаща между десетилетията, „Музата“ преплита мистерия, романтика, маниакална обсебеност, революция и изкуство в истински шедьовър, съвсем в духа на сензацията „Миниатюристът“.

„Толкова отдавна пишех с единствената цел да бъда одобрявана, че бях забравила генезиса на импулса. В училище, когато започнах да получавам публично признание за личното си занимание, загубих нещо изключително важно. Писането се превърна във външна изява, в представление. Бях молена да повтарям удоволствието за тези хора отново и отново, докато копието на акта се превърна в самия акт и аз забравих искрата и същността – безметежното, скрито, чисто съзидание.“