Този четвъртък, 28 януари, „Утре ме няма“ (изд. Обсидиан, превод: Владимир Германов) се завръща в ново издание на книжния пазар. Това е един от любимите на читателите трилъри на Лий Чайлд, в който Джак Ричър се качва на метрото в Ню Йорк… за да се озове очи в очи с атентатор самоубиец.

Атентаторите самоубийци се забелязват лесно. Най-вече защото са нервни. По дефиниция на всички им е за пръв път. Списък, съставен от израелското контраразузнаване, посочва дванайсет признака, които биха издали потенциалния терорист.

Ню Йорк. Два часът през нощта. Във вагона на метрото има петима пътници. И Джак Ричър. Четирима изглеждат напълно нормално. Петият обаче не – странно облечената жена с втренчен поглед очевидно е на ръба на отчаянието. В рамките на няколко секунди Ричър трябва да реши дали да действа, за да спаси хиляди невинни. А може би греши?

Намесата му ще предизвика поредица от стряскащи разкрития, водещи назад във времето към войната в Афганистан и неофициалното американско участие в нея, както и куп кървави сблъсъци по улиците на Манхатън. Животът на Ричър наистина е в опасност. Но кога ли това го е плашело?

снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Българският журналист от Радио „Свободна Европа” и един от редакторите и близки приятели на писателя Георги Марков публикува блестяща хронология на сетивността.

Писателят дисидент и журналист  Димитър Бочев – един от най-непоколебимите и ярки гласове на Радио „Свободна Европа“ и един от близките приятели и редактори на Георги Марков – обръща погледа си назад в откровен роман равносметка.

„Опит за екстаз“ е личният дневник на търсенията на млад мъж в едно безпътно време, когато е по-лесно да съществуваш, отколкото да живееш.

В изкусен и забавен спор с професор Панчев, който е виден еднокнижник,  Димитър възкресява различни случки от миналото си. В този сблъсък на реалности той открива, че остава докрай „чужденец” в собствената си страна, а необикновеният „поток на съзнанието“ поставя вечните и нерешими въпроси за стойността на страстта, за съвместимостта и несъвместимостта между вътрешните и външните ценности, между таланта и характера, между морала и изкушението, между божественото и човешкото.

Героите, които ще срещнете из страниците на „Опит за екстаз”, отмерено крачат физически и нефизически „по дюшемето на мансардата“ на човешкото битие от втората половина на XX век, разпръскват се в ежедневието и в спомените си и се изправят пред собствените си граници в търсене един на друг.

В 450 страници се разлива една смела, експресионистична, богато напластена живопис от думи, напомняща по своята сложност и послание на  широкоформатно платно на немския художник Герхард Рихтер (избрал също като Димитър Бочев сбогуването с родния дом пред задушаващия ужас на тоталитарния режим).

„Опит за екстаз“ помита не само с опустошителната сила на идеите си, но и с безмилостната красота на  езика си –  поетичен, музикален, напевен, криещ особените хумор и ирония на личността, живяла не поради, а въпреки.

Това е роман, който втурва човека напред. Плетеница от крехки истории отвъд времето и пространството, която всеки ще разплете по различен начин.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г.

След рухването на комунистическия режим е сътрудник на президента Желев по въпросите на хуманитарната помощ от чужбина, а след това продължава дейността си на журналист, философ и неуморим пазител на словото и човека.

За цялостното си творчество е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) през 1999 г.

Защо продължавам да пиша след толкова безпътност ли? Ами защото словото е единственият несигурен шанс поне донякъде да осмисля вълнението да бъдеш човек…

Димитър Бочев